...Галещият вятър отнася болката далеч.
Превръща сълзите в роса.
Слънцето разтапя бавно замръзналите души на тези които плуват по течението.
Онези които могат да вярват, се разхождат високо над мрачните облаци на сивата действителност и се наслаждават на ослепителната красота на звездите.
Те са по силни от времето и бурните му ветрове не оставят следи по лицата им.
В океана от въздишки плува Ноевия ковчег и носи надежда за промяна, спомени за сбъднати мечти, уловени слънчеви лъчи носещи живот от други светове. Тези които могат да виждат се радват на цветовете на живота.
Останалите се взират в мрачните облаци и проклинат съдбата си.
Те не могат да летят.
В душите им има само болка която тежи като камък и ги повлича надолу към дъното на бездната където няма светлина, нито живот.
Понякога самотен слънчев лъч достига нечия замръзнала душа и посява семе на надежда.
Дъжда отмива тежките сълзи и някои се качват по дъгата високо горе там където светлината дава нов живот на изгубените.
Показва им пътя в лабиринта на обърканата им душа и им дава криле. И те летят носени от ветровете на времето нагоре към звездите…