Веднъж множество мъдри притчи се събрали заедно на раздумка, както се случва и при хората. Всяка разказвала себе си, а останалите слушали, радвайки се на мъдростта на сестра си. Само една седяла тихо в ъгълчето и тъжно се усмихвала.
И ето, всички притчи се изказали, само тя не отронила нито дума. Няколко от съседките и учудено я попитали:
- Защо така страдалчески мълчиш?
- Не ти харесва това, което чу от нас ли?
Тъжната притча отвърнала:
- Може ли първо нещо да ви попитам, мъдри мои сестри?
- Разбира се! Питай! - зашумели притчите.
- Ето, хората са ви слушали. Какво казваха след това?
- Хвалеха ни...
- Цъкаха с език...
- Радваха се...
- Клатеха глава...
- Усмихваха се...
- Казваха: "Вярно е!"
Дълго изброявали притчите, а приятелката им ги слушала. Когато казали всичко, тя отново заговорила:
- Хубаво е, че са били доволни. Хубаво е, че са ви разбрали, оценили вашата мъдрост и истина. Но започнаха ли след това да постъпват по друг начин? Или останаха същите, каквито бяха?
Отговорът бил мълчание.
- Затова съм и тъжна притча, сестри мои…